Таня Николова, „Шшшт“, пиеса, 2024 г.
Пиесата „Шшшт“ на Таня Николова може да се определи като трагикомедия с елементи на антиутопия предвид развитието на сюжета в два условни топоса – на Земята и на Марс.
Това е съвременно драматургично произведение, създадено в естетическите категории и стилистиката на постмодернизма. Текстът е изпъстрен със скрити и явни цитати и автоцитати. Откриват се цели редове, фрази и препратки към творчеството на Н. Й. Вапцаров, У. Шекспир, Х. К. Андерсен, Дж. Оруел и др. При многослойното изграждане на персонажите са използвани семиотични кодове от руския фолклор („къща на кокоши крака“), приказните парадигми на вълшебното и чудното („Червената шапчица“, „Алиса в страната на чудесата“, „Алиса в огледалния свят“), легендарното и митичното (Медуза: „…който ме погледне, ще го вкаменя в стихотворение…“), символичната монада на Злото и Дявола (Котаракът като аналогия на персонажа от „Майстора и Маргарита“ на М. Булгаков) и т.н. В III действие като изображения на стената се появяват портретите на Пачиоли, Паганини, Яворов … с перуки на Мерилин Монро.
В основата на идейната концепция са залегнали динамичните процеси на съвременното литературно – но не само! – общество, нагласи и нрави. На преден план е изведена екзистенциалната криза на изкуството чрез монолозите на персонажите за смисъла на творчеството и/или отказа от него. Не е подмината и темата за Лудостта, опредметена в III действие, където героинята Шшшт се намира в психиатрична клиника. Неслучайно тази част е озаглавена „Апокалипсис“. Откровението, но не като унищожение или самоунищожение, халюцинации, разрушение и смърт – а като възкресение и ново начало. Тук Шшшт изнася прощално представление пред пациентите, преди да напусне родния Марс и да отпътува към Земята, където вече е здрава, но не пише. Не твори.
Липсата, или по-скоро – отказът от творчество, всъщност е равносилно на смърт. В последното действие Шшшт е на Земята, в Библиотеката, където се запознава с младата поетеса Хруси, която е нейна почитателка. В този образ е вложен един неугасващ копнеж по творчество, явява се олицетворение на живата надежда.
Пиесата „Шшшт“ представлява целенасочен емоционален пренос на ментални и психически състояния между измеренията – реалното, на света около нас, и иреалното, въображаемото, фантазията на изкуството. Това постмодернистично драматургично пано е изпъстрено с литературни и философски транслации. Много от репликите на героите наподобяват семантични сенки, чрез които се осъществява по-дълбок идеен пренос; като фразите: „Защо са ти ръце?“ и „Защо са ти крака?“, които насочват вниманието към приказното начало и по-конкретно – срещата на Червената шапчица с Вълка.
Един любопитен акцент в пиесата е Огледалото, което се явява като смислооформящ компонент. В развитието на детето „фазата на огледалото“ е между 1 и 3-годишна възраст. В този период то се научава да разпознава себе си като отделен индивид. То е същество – различно, не-еднакво и не-единно с майката. Тук започва и оформянето на Аза. Егото се засилва постепенно, осъзнавайки своята мощ и възможности. Следващата „огледална“ фаза е предпубертетният стадий, тоест границата между детството и зрелостта. Човек започва да забелязва промените, които настъпват в собственото му тяло и новите усещания, но не винаги те са свързани с приятни изживявания.
Много често в този период при момичетата се наблюдава недоволство от лицето и фигурата, което е съпроводено от автоагресия, гняв и стремеж към самоунищожение (булимия, анорексия и пр.). В този период могат да се заложат основите на една бъдеща фобия.
Ейсоптрофобия (катоптрофобия или още спектрофобия) е ирационалният страх от огледала. Тя се среща сравнително рядко като болестно състояние и е силно персонализирана. Някои пациенти се страхуват от собствения си образ, други от огледални повърхности, а трети от потенциалната връзка на огледалото със свръхестественото. Героинята ШШШт, виждайки отражението си, изпада в ужас, защото решава, че е стара и грозна.
Освен това още от древността огледалата се свързват с религиозни ритуали и суеверия. Смята се, че този предмет отразява душата на човека. Душата регенерира на всеки седем години. Оттук идва и най-разпространеното суеверие, че счупеното огледало прекъсва този процес и следват 7 години лош късмет. В много култури при смъртта на човек се покриват всички огледала в дома – поради факта, че смъртта може да се огледа и върне обратно. Друго вярване е свързано с това, че дяволът е създал огледалото, за да хваща в капан душите на починалите. Сред градските легенди, които са наследници на фолклорните митове и приказки, най-широко е разпространена идеята, че огледалото служи като портал между два свята.
Може би именно това депресира главната героиня – съзнанието, че границите между действителния и измисления свят не съществуват за нея. Мисълта, че ежедневното битие не се различава от фикциите на изкуството, и обратното.
В последните години психолозите говорят и за „огледална наркомания“. Според най-нови изследвания девет от всеки десет жени на възраст между 20 и 35 години не харесват отражението си. Жените страдат от комплекс за несъвършенство и депресия заради несъответствието между реалния образ и идеалния, който са изградили за себе си. Колкото по-малко се харесва една жена, толкова повече време прекарва, разглеждайки образа си, за да открие още и още доказателства за „несъвършенството“ си.
Огледалната наркомания може да се превърне и в синдром на Квазимодо на по-късен етап от развитието на заболяването. Този синдром се характеризира с хронично недоволство от себе си – отначало само от физическите дадености, но впоследствие и от личностни качества и умения. Оттук произтича и манията по пластичните операции и подобрения, с цел корекции на части от лицето и тялото. Ако състоянието се влоши, се стига и до дисморфофобия – заболяване, което се изразява в невротичен страх от физически недостатъци, повечето от които всъщност са мними и съществуват единствено във въображението на пациента.
Най-яркият пример за огледална наркомания в художественото творчество е, разбира се, злата мащеха на Снежанка. А до нея се нареждат съвсем реално съществували и съществуващи „персонажи“ – Майкъл Джексън и Лейди Гага.
Частите на пиесата отново са композирани на принципа на пъзела. Те са парченца от многоцветна картина, която се подрежда постепенно стъпка по стъпка.
Не се игнорира и проблематиката, свързана с развитието на съвременните технологии и тяхното глобално навлизане във всекидневието на обикновения човек. Един от персонажите е Компютърът Ной, алегория на модерното състояние на социалните отношения от началото на ХХI век. Машината функционира в режим „свръхвиждане“, спира времето, прониква в пространството, във видимия и невидимия свят, в микро- и макро-космоса. В резултат на това се променя творческия процес, което се отразява и върху възприятията на хората, предизвиква ги към нов вид активност, нова рефлексия и мислене. Усъвършенстването на технологиите и виртуалните симулации размива границите на реалното и въображаемото, а предупреждението е, че това може да доведе до смърт на истината.
Като метафора на тези процеси е трансформацията на Змията. Тя се превръща в „сянката на Шшшт“, а после – в Човек. Змия – Сянка – Човек – един зловещ порочен кръг, без начало и край.
Цялото фиктивно драматургично пространство, създадено от Т. Николова в пиесата „Шшшт“, дава мощна енергия, която предизвиква повишена активност на читателските/зрителските възприятия, както и на читателските/зрителските сетива. Усещането от тази творба е като странна, чудновата симбиоза между литература, театър и кино. Като че ли идейният обектив на авторката се фокусира върху различни аспекти на битието. Позволява по-плътно приближаване до обектите, пряко наблюдение върху живота в миговете на самото му случване. Текстът е силно сензитивен, способен да възпроизвежда съвкупности от чувствени възприятия – зрителни, звукови, дактилни, от което преживяването може и да е в по-малка степен естетически конструирано, но със сигурност е по-автентично, по-сенсибилно.
НАДЕЖДА Г. ТОДОРОВА е български литературен и филмов критик и теоретик, психолог и писател. Завършила е „Българска филология“ (1995) и магистратура по „Литература, кино и визуална култура“ (2017) в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересите ѝ са в областта на културната антропология; фолклор и митотворчество; семиотика; социална педагогика; възрастова психология; етика и естетика; визуални изкуства; рецептивистика. Основни теми в научните ѝ статии са насилието в кинонаратива, интерпретации и рефлексии на агресията в изкуството. Има публикации в периодичния печат и електронните медии.
Автор е на академично изследване за френската Нова вълна и за двама от най-ярките ѝ представители – писателя Ален Роб-Грийе и режисьора Ален Рене: „Семиотични парадигми в киноромана „Миналата година в Мариенбад“(1961) на Ален Роб-Грийе и разширение на референциалната нееднозначност в едноименния филм на режисьора Ален Рене“(2018).
Член на журито на Третия международен психологически филмов фестивал с тема: „Създаването на филми като психотерапия“, организиран от Дружеството на психолозите в България (2022).