Написах първото си стихотворение на шест
беше нещо глупаво с още по-глупава мелодия
баща ми беше възхитен
и аз също бях възхитена от възхищението му
но се объркахме и двамата
той реши че съм музикант а аз не знаех какво съм
и дори омразата ми към цигулката не проясни нещата
с цялата си шумност и нужда от публика
хиляди унижения и едно укритие –
библиотеката на леля ми
(а после и други библиотеки)
баба крие ключа за нейните владения
аз го намирам и си открадвам нещо
после тайно го връщам
чета скрито в обложката на учебника
не искам този свят пред очите си
искам друг
никой не ме вижда и на никой не му пука
ако имаш добри оценки в бележника
но докато ги имаш
после си разобличен
а още по-после хормоните ти отварят очите
за книгите на живота
сравняваш ги – нямат общо
ако имаш избор – избираш
ако нямаш – не избираш
обикновено нямаш
и започва животът
какво тук значат някакви си книги?!
ако не си ги напишеш сам
Второто си стихотворение написах на трийсет и три
и оттогава не съм спирала
също както някога не знам какво е това
опитах да го кажа хоризонтално – не ми се получи
и си го написах както ми идва и както мога
стихотворението или разказа или пиесата или книгата
вертикално
като полет в неизвестното
там
някъде
в нещо си