***

„Липсваш ми!“

Изплъзва се от устните

признание треперещо и уязвимо

и става зримо

напук на всичките съмнения

и страхове, и притеснения.

Увисва между нас

и миг преди да се разбие

сърцето ми от съжаление

устните ти го подемат

топло, нежно.

Поруменявам от смущение.

Каква детинщина!

Признание, вълнение?!

Шегувам се, отричам

но очите ми крещят: – Обичам!

Капитулацията е пълна.

В ръцете ти се свличам.

Вече знаеш!

Липсваш ми, защото те обичам