Първото издание на стихосбирката „Толкоз“ на поетесата Таня Николова излезе през 2007 година в достолепната поредица „Българска сбирка“ на издателство „Литературен форум“ след спечелен конкурс на Министерството на културата. Без съмнение това е един дебют-мечта, след като вглъбен поет като Владимир Попов пише за книгата следното: „Всъщност верността към живота, такъв какъвто е (но не в битовия смисъл) и верността към поезията, такава каквато е нужна (но не в литературното ѝ значение), са опорите, които крепят света на поетесата.“
Междувременно Таня Николова издава и стихосбирките „Еквилибриум“ (2012), „Морз“ (2016) и „Непоръчан портрет“ (2017).
Поантата на заключителното стихотворение „*** платил сметките и приседнал“ дава заглавието на стихосбирката „Толкоз“ и читателят изтръпва пред откритието, че дори една толкова категорична дума като ‚толкоз‘ може да бъде изумително многозначна. Какво може да означава тази неочаквана, скръбна поанта в стихотворение, което новаторски продължава линията на късния Янаки Петров от стихотворението му „Самотен старец“? На пръв поглед това е рязък отказ на лирическия говорител от по-нататъчно описание. Но поантата внушава и другото свое значение, намекващо за мимолетността на човешкия живот в стила на библейската максима ‚Свърши се‘. Цялата творба звучи като гротескно-саркастична изобличителна притча, която отхвърля цинизма на светското съществуване, отреждащо на човека само призванието да бъде изнурен, безпомощен преброител на пари и платец на сметките за режийните разноски на своето домочадие. Докато Янаки Петров в стихотворението си „Самотен старец“ пресъздава трагизма в участта на патриархалния, селския жител, който, останал самотен в обезлюденото село и обречен да завърши живота си в самотия, сам, преди да издъхне, сварява житото за помена, отбелязващ кончината му, в стихотворението си „*** платил сметките и приседнал“ Таня Николова пресъздава трагизма в участта на градския човек, който също умира в самота, но това е самота като опитност, преживяна под един покрив с най-близките, с членовете на семейството.
В стихотворението „без отговор“ лирическият Аз, изправен пред фалша на светското, се себеизпитва и пита дали е способен на пълно отричане от себе си в духа на апостол Павловото становище ‚всичко сметнах за измет‘, за да придобие и творчески да засвидетелства Истината в собствения си живот. Този жест на доблестно духовно достойнство и тази умонагласа на Аза е всъщност отказ от самооправдателната човешка правда и същевременно копнеж по съвместяването на отречението на светското с прощението спрямо него. Това е и истински човеколюбивият духовен копнеж и идеал: разграничаване, отречение от светското и от принципите на фалшивите хора, но същевременно прощателен дух спрямо същите тези мамещи себе си хора, за да може лирическият Аз да пребъдва в хармонията на лелеяното щастие на приласкаващата и утешаваща човешкото сърце истинност.
В стихотворението „Писмо до Кабул“ лирическият Аз, следвайки същата духовна етика, поставя житейските стойности на истинските им места, обявявайки малките неща в живота за големи и пресъздавайки по този начин просветващото и в други творби (като „Реката“ и „Платонично“, например) откровение, че смисълът на живота и същината на човешкото щастие е в малките жестове на внимание, обич, и милост към събрата-човек.
Голямо поетическо откритие в „Писмо до Кабул“ е и завършекът на творбата, пресъздаващ сълзата не просто като олицетворение на духовната благодат, както е у много други вглъбени в тази проблематика поети, а като самата най-смирена, най-блажена самоличност на Аза:
представям си как четеш и се усмихваш
и се смалявам
до сълза
В стихотворението „световъртеж“ впечатлява не само неприязънта на лирическия Аз към упражняването на правото на избор чрез отредената за човека по сътворение свободна воля, но и доблестта на Аза да признае неразумността на собствената си обхода:
искам нищо да не се променя
и всичко да е различно..
…и бягам
като муха без глава
премерено безразсъдно
от едно безумие в друго
В тази неразумност на Аза има и отглас от хъшовския жест на лирическия Аз в Ботевата поезия, който иска да удави мъката и паметта си в чашата със спиртно питие.
Става дума за поетика, в която лирическият говорител има мъдростта да черпи обнадеждение дори от най-безутешната гранична ситуация, разкривайки причудливата образност на своя съкровен свят:
просто е
като дишане с инхалатор
на вкопчен в живота
мъртвец…
време е
винаги е време за живот
Лирическият Аз в тази поезия е осъзнал от собствен опит несъстоятелността на омразата, но пресъздава тази несъстоятелност деликатно, чрез изведената като поанта и изразена в условно наклонение невъзможна лична опитност:
И ако можех с омраза да взривя света,
смятайте, че съм го направила
Лирическият Аз, в непреклонния си порив към пределна откритост и съкровена истинност, достига до свое неповторимо откритие и за еротичното преживяване, пресъздадено като „опияняваща безпомощност“, както и откритие за самоотвержената душезакрилническа съпричастност към любимия:
Аз съм твоето куче пазач
подритвано, предано
дресирано с къшей любов
да се бие самоотвержено
срещу всички и всичко
Любопитно е да се отбележи, че библейският иносказателен пророчески образ на духовния душезакрилник е именно кучето, изявен чрез Божието изобличение, което използва тази иносказателна символика по отношение на човеците, призвани да бъдат духовни стражи: „Всичките му стражи са слепи, те са невежи;
те всички са неми кучета, които не могат да лаят, които сънуват, лежат и обичат да дремят“ (Исай 56:10). А и в дневника си гениалният държавник Стефан Стамболов, който е и изключителен поет и духовен събрат на Ботев, искайки да изтъкне всеотдайната си преданост към България, отбелязва: „Служих ѝ като куче“.
Забележителен е и завършекът на споменатото стихотворение „Любов“. Поантата скромно отбелязва, че битката на любовта се води „напук на болката / и себе си“. Това е всъщност новаторското, ненатрапчиво и опазено от всяка високопарност пресъздаване на ключовата опитност на духовния човек, онова катадневно ‚умиране‘ на личността спрямо себичното, обезсилването на подбудите на плътското греховно естество чрез Духа, за което апостол Павел пише: „Аз всеки ден умирам“(1 Коринтяни 15:31). И още: „Но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете“ (Римляни 8:13).
По този начин поезията на Таня Николова се превръща не само в събитие, но и в явление на българската и европейската поезия, изумяващо с дарбата да се пресъздават откривателски най-възвишените и насъщни духовни истини, и то с прелестната и задушевна естественост и откровеност, присъща на простосмъртния човек, на безименния събрат, който не се насилва да обича, а с упование копнее и получава онази богодарена обич, която е непринудена като дишането.
Маргарит Жеков
11-21.06.2018