\Т/
Трябва да следвам образа си, ми казва. Увлича ме. Следвам го, следвам го, следвам го този непознат.
Едно-две-три, едно-две-три, мацаме заедно всички стени. Стоп! Какво виждам? Нищо. Всички цветове на дъгата.
Смъртта е крехка, пропуквам се. Важен ли е текстът? Не е важен, нищо не е важно. Нарцисите, слънцата и слънчогледите, курвите, китаристите и сънищата, сън сънуват пътища безкрайни. Подай ми червената боя, скъпа, да боядисам коня зелен.
*Черно-бяло. От снощи не се e мяркала, тревожа се. Не се страхувай, цвят!
\Х/
Тази близка наша история не се изговаря, не и пред близки хора. _чуждият пример е винаги особен._ще каже онзи, в когото съм влюбена. – Да, но тук става въпрос за нас. _шшшт_не приказвай за това. Нека го изплетем, нека го извървим сами и да не закъсваме, а ти да ме обичаш въпреки себе си. Засмях се.
Прага на поносимата или непоносимата болезненост е емоцията, в която се озоваваме винаги способни да разчляняваме само себе си.
\Т/
Прагът, границата, мястото в което се препъваш и падаш? Това ли е нашата история? За моментите, отвъд които непоносимото става поносимо и поносимото непоносимо? Искам я тази граница насечена на трупи, разчленена на подпалки, обезобразена до стърготини, заличена на пепел. Няма да пишем история в тази история, просто си говорим. Ако искаш нарисувай един феникс, ще го обичам въпреки себе си.
\Х/
Мога да нарисувам полубожество-полузвяр, защото ботуша, който ме стъпка е точно на такова същество + съществото АЗ оприличено на харпия. Ще нарисувам и двете, защото и двете ме измъчиха, но ги обичам. Така че ще пиша за тях.
Протърквам тялото си от болка. Махам болката, махам и кожата. Оставам по скелет, мускули и сърце – нещата, с които си служих, за да се приближа до теб някога, любов моя. И след сутрешното ти погалване замрях, защото тялото ми ме болеше за теб.
Много често ми иде да кажа „имате прекрасен парфюм“ или „ухаете чудесно“. Една малка похвала за женствеността до всички дами. Бити, обичани, страдащи, щастливи. Създания на любовта. Пътуващи женски сили. Стихии, които се раждат от пепелта и пак потъват в нея. Това са кратки ужасяващи истории, но имат прекрасно ухание. Женски аромат, неразбран аромат. Задълбочаваш се с времето и започваш да ползваш парфюма на вечно бягащите блудници-бунтовници. Препятствия, вълнения, но смъртоносни. И после, събираме се жените по цял свят и си казваме „наздраве за тая пуста любов“. Казваме така, защото тя ни се подигра.
Думите са сладки от него, направо са мелодия за сърцето. Но промяната е от значение. В момента същността му е в мъгла и тя ме хваща за гърлото, после ме блъска, после падам, а него го няма. Мъртви сме.
Границата е поносима само в копнежа. Да стъпиш върху себе си с неговия крак и пак да се зарадваш на нещо твое, пак да създадеш доброта. И така докато се събереш. Превъзмогва се, ако намразиш.
\Т/
Оооо, кратки ужасяващи истории с аромат на Зюскинд! Е ми, добре, давай, пиши ги! Мен бездните на лудостта винаги са ме плашили, не съм изследовател по дух и не ме провокират творчески. Обаче съм добър слушател, така че давай, ще чета и ще се пазя емоционално от харпиите и чудовищата.
\Х/
\Т/
Мухи танцуват по стъклото и оставят петънца, бели, бели, бели като тяхната душа. Сноват, боричкат се, играят, трептят ефирните крилца, колко мъничко е нужно на пеперудите да ги оприлича. Просто трябва да се вгледам в тънките крачка, обагрени да си представя черните телца, в стъклото да открия приказно небе, мъничко е нужно. Танцуват пеперуди сред бели цветове.
Нарисувай ми муха!
ДА ЖИВЕЕ КРАЛИЦАТА!
\Х/
По-леко. Май това е най-ценното което научих от майка ми. Сега с нея сме в конфликт, знаеш, нали? Магията, от нея съм я наследила, както и проблема с който живея, но пък си го харесвам, както и ти понякога го приемаш, разбираш, даже му се доверяваш. Но както и да е, вече съм спокойна, може би намерих женската си независимост и ужасното си откровено настроение. Хахаха.
Желая ти здраве и любов.
А аз желая на себе си, да продължаваш упорито и търпеливо да ме разбираш.
Твоя Сиси
Аз също съм от постановка в постановка. Но работно време нямам и пари за шоуто което ми се предлага, а и аз изигравам също, не ми се дават.
И все пак мисля, че се давя от мисли. Затова чета, пиша и рисувам, а и се влюбвам непрекъснато в един човек.
Но все пак се давя в мислите си, които са като една непокорна вълна, създадена да убива мозъчните ми клетки.
Аз съм си враг!
Аз, аз, аз, аз
с мислите които допускам.
Никога не съм мислила, че ще стигна до тук. До края на стиховете и посредата на прозата.
\Т/
Последното изречение ми хареса. Краят на поезията и посредата на прозата си е едно никъде отвсякъде. И аз така се чувствам.
\Х/
Щях много неща да направя, исках много неща да постигна. Исках и морето да е мое, но осъзнах че мога да владея само врагът в мен, което е повече от достатъчно.
Нещата към които се стремях отидоха по дяволите. Аз разбрах нищожността си за мъжете.
\Т/
Е, хайде сега, на твоята възраст това са глупости! Виж на моята си е чистата истина.
\Х/
Интересно е да се определи характера на даден човек и още по-вълнуващо е да разбереш дали си пасвате, дали можете да си съжителствате винаги.
Дяволът ми каза „ела“, седеше на една маса и беше толкова черен и сбръчкан, че ми стана жал и седнах до него с бъз в ръка.
\Т/
И какво си говорихте?
\Х/
Тайна!
Има неща които много трудно се определят от нас, изключително.
Тази позната ли ти е?
Синеока е, с тънки пръсти, които галят нейната уста. С тънки малки нокти, които драскат нежната повърхност на кожата й. Тя е самото очарование, което никой не иска да докосне.
Всичко е от стъкло, всичко е толкова прозрачно и четливо, че не бихме могли да го разберем.
\Т/
Аха. Нарисувай ми муха. Това е Кралицата.
\Х/
Объркана интонация вкарва друг образ в теб. Забележка от миналото разплаква зениците ти. Разговор на друг език те събужда и изостря началата на преображението.
\Т/
Хахаха, разбрах! Моята пеперуда от стихотворението и пиесата според теб е муха! Нямаш представа колко си права. А и доста хора мислят като теб.
Ти обичаш ли мухи?
\Х/
Да, обичам мухи. И аз съм муха. Но много бих искала отново да ти споделя за себе си. Знам че предизвиквам твоята неизкрещяна мъка, недопозволена любов, непродължена пътека. Известно ми е, че в твоите очи не мога да видя пейзажа на моята приказка, разслана сред дърветата, но бих искала да ти споделя за мен, за моите страхове от всичко. Искам пак да ми подадеш ръка, както направи на полето и да ме преведеш през дълбоката локва и пак да ми обещаеш, че този ден ще ме изпратиш до домът ми и ще ме забравиш. Не виждам нищо, не се и стремя да ти кажа нещо, защото знам че те обиждам и вбесявам, затова ще ти разкажа за това че съм сама на полето и се давя в локвата на празнотата, а това са очите ти, винаги празни за мен.
\Т/
Какъв дом, какво поле? На мен ли говориш?
\Х/
Престанах да пия кафе, престанах да дишам, свърших със смеха. Но няма как да те забравя, защото ти ме търсиш, защото ти не ми позволяваш да си тръгна.
Моля те, търси ме и в най-малкото, в най-простото и аз ти обещавам, че ще изникна. Притегли ме към себе си и ми говори за раждането на любовта и за странните ни мигове заедно, за борбата на вини и гняв, за борбата на близост и целувки. Съвършенно знам, че искам да бъда с теб, затова ме търси въпреки че ти се съпротивлявам. Потърси ме пак!
Да се събудя, да се смутя, да се откажа да бъда сама, да тръгна, да съм, да бъда. Не се виждам вече в огньовете на твоята надежда, не се разбивам в остатъците от твоя гняв. Но без да забравяме, че това е само филм не бива да се влюбваме. Нужно ни е време, за да се виждаме в своето уединение. Поглеждаме се познали се вече и доста наранени и видяли живота си по всякакъв начин. Не мисли за нищо, нито пък за мен, само ме гледай със сърце, сънувай ме и разбери накъде гледам. Сега аз гледам към теб и сърцето ми е преизпълнено с твоето настроение.
\Т/
Трябва да призная, че успя да ме стреснеш и смутиш. Говориш несвързано и аз просто не знам какво да кажа! Да не си луда? То пък все едно ако си, ще ми кажеш. Ох.
\Х/
И ако съм луда какво?
\Т/
Откъде да знам какво?! Чела си стихотворението ми за Истанбул ли?
\Х/
И в най-трудните моменти съзерцавам тъмнината. В онези закътани мигове на никого не принадлежащи се откривам и подминавам. Не е реално това, което ни подвежда, не е сигурно това което ни води. За сега нищо не мога да кажа, нищо не мога да обясня, защото съм предадена и съм преклонила глава към теб, отронила последната си любовна метафора за нас, подредила всичко за пътя по който поемаме. И сега баналните ни взаимоотношения още са крехки и отиват на релсите да просят, захаросани сме до пълна унищожителност. За трагедията която ни споходи ще кажа, че всичко си заслужихме, всичко стана така както мечтаехме. За мъртва любов, за кървави образи. Ако ми покажеш, че трябва да се надявам, мога да устоя на всички нетърпеливи рани, които си нанасям.
\Т/
Е ми, да! Яла съм и съм разтягала много локуми! Това локумче е за теб.
А ако ме дразниш ще те замерям с по едно за всяка твоя тъпотия!
СТЕРИЛНА ПРИКАЗКА
Кралицата на попа направила албум с класически парчета. Много си го харесвала, слушала го час по час и почти вярвала, че е неин.
Браво, страхотно, с теб сме във всяка приумица! – подкрепяли я морално феновете, но само колекционерите го сваляли.
И кралицата била мрачна. По някое време и просветнало, че всичко е от любов, отсвирила диригента, отворила широко прозореца и изсипала върху феновете целия си рециклиран боклук.
Тенкю, лейди, за сливите! – звучало от всички страни и кралицата сияела.
Но дошла вечерта, станало студено, хората се прибрали по къщите си, тя затворила прозореца и се озовала сама в балната зала. Една бална зала не е добре да е празна, при кралицата се отключила прахова алергия от спомени и тя започнала да плаче, да киха, да кашля и така сто лета, но без да умира. Навярно е имало слънчеви сутрини оттогава, но не разбрала, тъй като била заета с усмиряването на душевните си и физически терзания по липсващия боклук. Навярно и феновете й са отслабили малко моралната подкрепа, не ги чувала през затворения прозорец и още по-извънмерно се натъжавала. Възпитана в най-добрите традиции на чиклита, където измислиците не са на почит, появата на принц, целувка и спасение отвън не се предвиждали.
Та, стояла си кралицата в балната зала, подритвала спомените си, жонглирала с тях дори, подреждала ги в безброй конфигурации и не усещала как минава времето. Обаче, макар и кралица и тя била жена и я споходила критическа възраст. Кралски , разбира се, и по всички правила на бон тона. Един ден и доскучало от мръсни приказки, погледнала над очилата си миналото и му казала, че не съществува, а то се паникьосало и се хвърлило от балкона. Кралицата лъснала залата до огледало, видяла образите си така прекрасни и се усмихнала . Ето така :)))
\Х/
Верно си досадна. Истинска кралица!
\Т/
Е ми може и да съм досадна, но моето поне има начало и край. А твоето са едни нацвъкани думи без никаква организация! Поток на съзнанието. Да бе! То трябва да имаш и съзнание, а в наличието му при теб вече се съмнявам!
\Х/
Ако ми кажеш да спра да страдам, ще се оженя в черно и ще се усмихвам само за теб.
Ако ме сънуваш ще ти предложа да не чувстваме студа извън тази врата.
– Чудесно Лара
– Как си
– Къде си, не те виждам
– ……….и да те разочаровам
– Не смей да ми говориш
– Едни хора ще дойдат да го вземат
– Ако откриеш кутията трябва да я приемеш
– Каза, че няма да се връща с другите
– Залегнете, залегнете
– С това какво се прави
– Замина сам за Бразилия
– Никога няма да намериш любовта
– Не, не вярвам! Само глупости говориш
– Глупости ли? – ъгълчето на устните му се повдигна леко. – Намираш се в Тексас, скъпа. Тук го наричаме с добрата стара дума.
Скъпа, Клара, мисля че спрях да чувствам.
\Т/
Откачалка!
\Х/
Това е като моето самочувствие с бадем. Имам свое желание да сготвя с чувства, за да видя дали съм добра готвачка. Старая се да съм добре, да се чувствам жива. Старая се. Старая се.
– Продуктите изчезват.
– Представяте ли си Чегевара на диета?
– Никой няма да сритва ничий задник!
– Никой да не мърда!
– Искам само секс, да знаеш че толкова много ми липсваш, че в този миг очите ми се наливат със сълзи.
Мислех, че не ни е писано, но исках да си създам своя романтична приказка.
\Т/
Давай! Създавай!
\Х/
Имам бели коси, бели ръце и смачкано сърце. – чувам как отеква твоята защита. – От сърце, сърце, сърце, сърдечно благодаря, сърдечно сърдечен край.
Усещах се силна, усещах че губя нещата от раменете си. В любовта няма съсредоточаване, тя просто тече измежду пръстите ни. Разгневяваме се, не се разбираме и очакваме да се разделим. Както трябва, както е във външния свят.
Отделно от мен, откъснато от импровизацията. Заспиване и бягане, нежелание, неотстъпване и нищо. И е празно, и е топло, и е тъмно и е непрекъснато. Тефтерите….
„Отвънка е“ обвинение обратно на твоето лице. Обратно на всяка стихосбирка изчетена правилно. Пример на обърнатата кукла. Смърт докато шофираш, смърт през щорите на мрънкането, защо слънцето така ми свети, да го еба! Куклата не се съди, тя е статичност в празното пространство, просто тя не се вълнува и не внимава за своите чувства. Тя приема намесата, защото я няма там където е нужна.
Кукла.
Но момичето не е живо. Играя с нея и общувам с нея, не виждам без нея. Живот с всички, които са проблемни за мен, както се пееше в една песен, „в главата ми има ако“. Моментът е отхвърлен в образи, моментът се губи в изнемощели присъстия. Моментът е психически недобър.
Пиша си просто ей така, пиша си в хармония със света, пиша си за теб и въобще ме няма. Никой не пише, просто това са мисли за стила ти на поведение. Доста стилно! И тъпо.
\Т/
Добре. Извинявай! Не е нужно да има логика, за да общуват хората. Литературата е само заместител на общуването, така че и в нея не е задължително текстовете да имат връзка.
Много ми е мъчно, че вече не рисуваш с цветните боички. Страхотно ти се получават рисунките с текст! Сигурно аз с моите логики те секнах. Пиши си каквото искаш, аз ще го слагам тук, ще го съшивам някакси в цяло. Ти ми се довери
\Х/
А къде е гаргата или листото от мраморно дърво?
\Т/
Ей, сега. Ето го:
ИТАКА
Беше ден като ден, най-обикновен. Е, не съвсем обикновен, защото беше в отпуска, която скоро щеше да свърши. Този факт я съпътсваше като ореол мъченица и самосъжалението й се стичаше по екрана на компютъра право в очите. Плачеше на почивки. За всичко. Причини имаше много, и стари, и нови и всеки ден беше подходящ. Доказателства за собствената си незначителност можеше да види навсякъде, и от монитора, и от живота, докато е на работа или e в отпуск.
Нямаше приятели. О, не ме разбирайте погрешно, имаше много и всякакви приятели, които й помагаха, говореха си по телефона, ходеха си на гости, пиеха си ракията и пр., имаше дори семейство, но тя не ги чувстваше близки. Не можеше да разговаря с тях съкровено. А и те не се интересуваха от такъв тип отношения. В днешно време никой няма време за друг мир освен за своя собствен и тя го разбираше прекрасно, тъй като и при нея беше същото. Чуждите съдби се плъзгаха по екрана или покрай ушите й и рядко оставяха следа. Затова плачеше. За несъстоялото се съкровение, за близостта, за безсмислието на живота при тези липси, но най-вече за думите си. Не можеше да се види ако не ги изрече или напише. Без огледалото на чуждото мнение не съществуваше. Осъзнаваше, че това е смахното, че съществуването й така или иначе е факт, но нямаше никакъв образ сама за себе си. Оттам идваха и мъките й – не харесваше отраженията си, неизбежния резултат от общуването. Не че понякога нямаше и хубави, от любящи възхитени очи, но бяха малко, твърде малко и все по-малко. На моменти благоразумието надделяваше и тя се скриваше в себе си, но после пак й се приискваше да съществува и се връщаше с някоя приятелска раздумка на чашка или с постинг в интернет. Нищо необичайно. Знаеше, че егото си отива едва със смъртта и го приемаше както и живота, като даденост. Като нещо, което понякога я радва, по-често я натъжава, но общо взето е нещо за изтърпяване. И го търпеше. Хрумваше й, че може би си пропилява живота, но не можеше да измисли какво да направи, за да го промени. По-точно не вярваше, че може да го промени. Нали всичко е в главата, а нейната липсваше? Ужасяваше я мисълта, че някое от отраженията, които й показваха, може да е нейното единствено и истинско, така обикновено, както тези които виждаше у другите. Както всеки максималист вярваше, че да се живее съвсем без нещо е по-добре, отколкото да се живее само с малка част от него и си чакаше наказанията, както причината чака следствието, убедена в тяхната неизбежност и категоричност. Защото доброто винаги побеждава злото, таланта – бездарието, а посредствеността е бич божи.
Така и днес, след поредното отхвърляне на поредната й стихосбирка, седна да пише разказ, в който нищо нямаше да се случи, разказ без история. От онези най-омразните, които винаги отбягваше да чете. Щеше да го изпрати в редакцията, щяха да го отхвърлят, после щеше да прочете разказа на победителя, който наистина е разказ и наистина е интересен и щеше да си получи заслужената порция унижение и сълзи. Първите опити по правило са неуспешни, така че развоя на събитията щеше да следва само естествения си ход.
Имаше време, когато смяташе, че неуспехите имат дъно и стигайки го терзанията приключват, решават се веднъж завинаги и повече нищо от ставащото наоколо не би могло да я засегне. Дъното й се струваше най-логичната точка на равновесие и не се страхуваше очаквайки го. Наскоро беше осъзнала, че то е и последна точка и надали щеше да има възможност да му се наслаждава повече от миг, така че беше спряла да бърза. Не се стремеше нищо да направлява, остави се на теченията на сълзите и водовъртежите на дните. Наказания имаше в изобилие, бяха някъде там и я очакваха, само трябваше да ги напише. Или пък да няма време да ги напише.
Това щеше да е финалът. Натисна Save и се върна към началото на текста. Зачака. Първо само го почувства. Страхът! Приближаваше, наближаваше, всеки косъм по тялото й се изопна в безмълвен вик. И най-после го видя! Той се вряза в нея и болката плисна! Образът, акулата, окървавените зъби, разхвърляните й части!
Г Р А Ф О М А Н!
Яркочервената истина трепна величествено за миг и бавно пое надолу.
Една мечта към своята Итака.
\Х/
– Исках котка, а се грижих за куче, което изяде вечерята ми.
Сутринта е по-мъдра от вечерта. А защо тогава сутрините са ми най-войнствените, най-трагичните?
Писаното слово е:
А) отпускащо
Б) задължаващо
В) нещо с което цапаш душата си
Просто е: но какво става с вас, нали ви предупредих? Мразя кучета, особено тези които не са с точния цвят. Предпочитам котки, защото те ми препречват пътя.
\Т/
Защо не нарисуваш проклетата муха?
\Х/
Тя не е една, те са много.
следва………………..
