Представяне на романа в стихове МОРЗ от Таня Николова

Фондация „Емили“ ще представи романа в стихове „МОРЗ“ от Таня Николова на 27.10.2021 г. от 18:30 ч. в зала „София“ на Столична библиотека. /Линк към фейсбук/

Събитието ще се състои в рамките на самостоятелната изложба на Капка Кънева „ПРОРЕЗИ“–илюстрации и инсталации, в която част от творбите са вдъхновени от „Морз“.

Таня Николова е автор на стихосбирките „ТОЛКОЗ“ (2007, 2018, 2020), издадена след спечелен конкурс за дебютна книга на Министерството на културата и преведена на немски език „SO VIEL“ (2020), „ЕКВИЛИБРИУМ“ (2012, 2019, 2020), „Морз“ (2016), „НЕПОРЪЧАН ПОРТРЕТ“ (2017), „КАЛЕЙДОСКОП“ (2020), издадена с финансовата подкрепа на Министерството на културата , романа в стихове „МОРЗ“ (2020, 2021) и стихосбирката „МАГАРЕШКИ ПЕСНИ“ (2020). Публикувала е в литературните списания „Литернет“, „Свободно поетическо общество“, „Нова Социална поезия“ и в австрийското „Reibeisen“. Носител на трета „Славейкова награда“ (2019) за лиричното стихотворение „На Ботев“.

Основател и председател на частна фондация за съвременна българска литература „Емили“, подкрепяща самиздат проекти.

Като организатор, Фондация „Емили“ ще създаде необходимите условия мероприятието да се проведе при спазване на всички противоепидемични мерки и на събитието ще бъдат допускани само гости които:

а) са ваксинирани или преболедували COVID-19, удостоверено с валидни документи за ваксинация или за преболедуване по смисъла на Заповед № РД-01-733 от 27.08.2021 г. На министъра на здравеопазването или

б) представят отрицателен резултат от проведено до 72 часа преди влизане в обекта/мероприятието изследване по метода на полимеразно верижна реакция за COVID-19 или бърз антигенен тест (до 48 часа преди влизане в обекта/мероприятието), удостоверено чрез валиден документ съгласно Заповед № РД-01-733 от 27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването.

в) условията по букви „а“ и „б“ не се прилагат по отношение на лица до 18 годишна възраст.

 

Трябва да следвам образа си

Сценична форма за дигитална среда

(чернова 2)

Текст:   Таня Николова и Христина Попова

Художник:   Христина Попова

 

\Т/

Трябва да следвам образа си, ми казва. Увлича ме. Следвам го, следвам го, следвам го този непознат.

\Х/

Хартията си е хартия, както и нарцисът е слънчоглед.

 

\Т/

Едно-две-три, едно-две-три, мацаме заедно всички стени. Стоп! Какво виждам? Нищо. Всички цветове на дъгата.

 

\Х/

Тя сънуваше стиховете му докато се любеше със съпруга си. Той я сънуваше докато чукаше курвите и така му опада косата.

 

\Т/

Тя не ме цитира, а ме разказва. Смъртта е крехка, пропуквам се.  Важен ли е текстът? Не е важен, нищо не е важно. Нарцисите, слънцата и слънчогледите, курвите, китаристите и сънищата, сън сънуват пътища безкрайни. Подай ми червената боя, скъпа, да боядисам коня зелен.

*Черно-бяло. От снощи не се e мяркала, тревожа се. Не се страхувай, цвят!

 

\Х/

Домашна прожекция. Един мъж и една жена във филм с награди, но чуждия пример е винаги особен.

Тази близка наша история не се изговаря, не и пред близки хора. _чуждият пример е винаги особен._ще каже онзи, в когото съм влюбена. – Да, но тук става въпрос за нас. _шшшт_не приказвай за това. Нека го изплетем, нека го извървим сами и да не закъсваме, а ти да ме обичаш въпреки себе си. Засмях се.

Прага на поносимата или непоносимата болезненост е емоцията, в която се озоваваме винаги способни да разчляняваме само себе си.

 

\Т/

Прагът, границата, мястото в което се препъваш и падаш? Това ли е нашата история? За моментите отвъд които непоносимото става поносимо и поносимото непоносимо? Искам я тази граница насечена на трупи, разчленена на подпалки, обезобразена до стърготини, заличена на пепел. Няма да пишем история в тази история, просто си говорим. Ако искаш нарисувай един феникс, ще го обичам въпреки себе си.

 

 

\Х/

Мога да нарисувам полубожество-полузвяр, защото ботуша, който ме стъпка е точно на такова същество + съществото АЗ оприличено на харпия. Ще нарисувам и двете, защото и двете ме измъчиха, но ги обичам. Така че ще пиша за тях.
Протърквам тялото си от болка. Махам болката, махам и кожата. Оставам по скелет, мускули и сърце – нещата, с които си служих, за да се приближа до теб някога, любов моя. И след сутрешното ти погалване замрях, защото тялото ми ме болеше за теб.
Много често ми иде да кажа „имате прекрасен парфюм“ или „ухаете чудесно“. Една малка похвала за женствеността до всички дами. Бити, обичани, страдащи, щастливи. Създания на любовта. Пътуващи женски сили. Стихии, които се раждат от пепелта и пак потъват в нея. Това са кратки ужасяващи истории, но имат прекрасно ухание. Женски аромат, неразбран аромат. Задълбочаваш се с времето и започваш да ползваш парфюма на вечно бягащите блудници-бунтовници. Препятствия, вълнения, но смъртоносни. И после, събираме се жените по цял свят и си казваме „наздраве за тая пуста любов“. Казваме така, защото тя ни се подигра.
Думите са сладки от него, направо са мелодия за сърцето. Но промяната е от значение. В момента същността му е в мъгла и тя ме хваща за гърлото, после ме блъска, после падам, а него го няма. Мъртви сме.

Границата е поносима само в копнежа. Да стъпиш върху себе си с неговия крак и пак да се зарадваш на нещо твое, пак да създадеш доброта. И така докато се събереш. Превъзмогва се, ако намразиш.

 

\Т/

Оооо, кратки ужасяващи истории с аромат на Зюскинд! Е ми, добре, давай, пиши ги! Мен бездните на лудостта винаги са ме плашили, не съм изследовател по дух и не ме провокират творчески. Обаче съм добър слушател, така че давай, ще чета и ще се пазя емоционално от харпиите и чудовищата.

 

\Х/

 

\Т/

Мухи танцуват по стъклото и оставят петънца, бели, бели, бели като тяхната душа. Сноват, боричкат се, играят, трептят ефирните крилца, колко мъничко е нужно на пеперудите да ги оприлича. Просто трябва да се вгледам в тънките крачка, обагрени да си представя черните телца, в стъклото да открия приказно небе, мъничко е нужно. Танцуват пеперуди сред бели цветове.

Нарисувай ми муха!

ДА ЖИВЕЕ КРАЛИЦАТА!

 

\Х/

По-леко. Май това е най-ценното което научих от майка ми. Сега с нея сме в конфликт, знаеш, нали? Магията, от нея съм я наследила, както и проблема с който живея, но пък си го харесвам, както и ти понякога го приемаш, разбираш, даже му се доверяваш. Но както и да е, вече съм спокойна, може би намерих женската си независимост и ужасното си откровено настроение. Хахаха.
Желая ти здраве и любов.
А аз желая на себе си, да продължаваш упорито и търпеливо да ме разбираш.
Твоя Сиси

Аз също съм от постановка в постановка. Но работно време нямам и пари за шоуто което ми се предлага, а и аз изигравам също, не ми се дават.
И все пак мисля, че се давя от мисли. Затова чета, пиша и рисувам, а и се влюбвам непрекъснато в един човек.
Но все пак се давя в мислите си, които са като една непокорна вълна, създадена да убива мозъчните ми клетки.
Аз съм си враг!
Аз, аз, аз, аз
с мислите които допускам.
Никога не съм мислила, че ще стигна до тук. До края на стиховете и по средата на прозата.

 

\Т/

Последното изречение ми хареса. Краят на поезията и по средата на прозата си е едно никъде отвсякъде. И аз така се чувствам.

 

\Х/

Щях много неща да направя, исках много неща да постигна. Исках и морето да е мое, но осъзнах че мога да владея само врагът в мен, което е повече от достатъчно.
Нещата към които се стремях отидоха по дяволите. Аз разбрах нищожността си за мъжете.

 

\Т/

Е, хайде сега, на твоята възраст това са глупости! Виж на моята си е чистата истина.

 

\Х/

Интересно е да се определи характера на даден човек и още по-вълнуващо е да разбереш дали си пасвате, дали можете да си съжителствате винаги.

Дяволът ми каза „ела“, седеше на една маса и беше толкова черен и сбръчкан, че ми стана жал и седнах до него с бъз в ръка.

 

\Т/

И какво си говорихте?

 

\Х/

Тайна!

Има неща които много трудно се определят от нас, изключително.

Тази позната ли ти е?

Синеока е, с тънки пръсти, които галят нейната уста. С тънки малки нокти, които драскат нежната повърхност на кожата й. Тя е самото очарование, което никой не иска да докосне.
Всичко е от стъкло, всичко е толкова прозрачно и четливо, че не бихме могли да го разберем.

 

\Т/

Аха. Нарисувай ми муха. Това е Кралицата.

 

\Х/

Объркана интонация вкарва друг образ в теб. Забележка от миналото разплаква зениците ти. Разговор на друг език те събужда и изостря началата на преображението.

 

\Т/

Хахаха, разбрах! Моята пеперуда от стихотворението и пиесата според теб е муха! Нямаш представа колко си права. А и доста хора мислят като теб.

Ти обичаш ли мухи?

 

\Х/

Да, обичам мухи. И аз съм муха. Но много бих искала отново да ти споделя за себе си. Знам че предизвиквам твоята неизкрещяна мъка, недопозволена любов, непродължена пътека. Известно ми е, че в твоите очи не мога да видя пейзажа на моята приказка, разслана сред дърветата, но бих искала да ти споделя за мен, за моите страхове от всичко. Искам пак да ми подадеш ръка, както направи на полето и да ме преведеш през дълбоката локва и пак да ми обещаеш, че този ден ще ме изпратиш до домът ми и ще ме забравиш. Не виждам нищо, не се и стремя да ти кажа нещо, защото знам че те обиждам и вбесявам, затова ще ти разкажа за това че съм сама на полето и се давя в локвата на празнотата, а това са очите ти, винаги празни за мен.

 

\Т/

Какъв дом, какво поле? На мен ли говориш?

 

\Х/

Престанах да пия кафе, престанах да дишам, свърших със смеха. Но няма как да те забравя, защото ти ме търсиш, защото ти не ми позволяваш да си тръгна.
Моля те, търси ме и в най-малкото, в най-простото и аз ти обещавам, че ще изникна. Притегли ме към себе си и ми говори за раждането на любовта и за странните ни мигове заедно, за борбата на вини и гняв, за борбата на близост и целувки. Съвършенно знам, че искам да бъда с теб, затова ме търси въпреки че ти се съпротивлявам. Потърси ме пак!
Да се събудя, да се смутя, да се откажа да бъда сама, да тръгна, да съм, да бъда. Не се виждам вече в огньовете на твоята надежда, не се разбивам в остатъците от твоя гняв. Но без да забравяме, че това е само филм не бива да се влюбваме. Нужно ни е време, за да се виждаме в своето уединение. Поглеждаме се познали се вече и доста наранени и видяли живота си по всякакъв начин. Не мисли за нищо, нито пък за мен, само ме гледай със сърце, сънувай ме и разбери накъде гледам. Сега аз гледам към теб и сърцето ми е преизпълнено с твоето настроение.

 

\Т/

Трябва да призная, че успя да ме стреснеш и смутиш. Говориш несвързано и аз просто не знам какво да кажа! Да не си луда? То пък все едно ако си, ще ми кажеш. Ох.

 

\Х/

И ако съм луда какво?

 

Знаеш ли, била съм в Истанбул. Ще те заведа, куре!

 

\Т/

Откъде да знам какво?!

Чела си стихотворението ми за Истанбул ли?

 

\Х/

И в най-трудните моменти съзерцавам тъмнината. В онези закътани мигове на никого не принадлежащи се откривам и подминавам. Не е реално това, което ни подвежда, не е сигурно това което ни води. За сега нищо не мога да кажа, нищо не мога да обясня, защото съм предадена и съм преклонила глава към теб, отронила последната си любовна метафора за нас, подредила всичко за пътя по който поемаме. И сега баналните ни взаимоотношения още са крехки и отиват на релсите да просят, захаросани сме до пълна унищожителност. За трагедията която ни споходи ще кажа, че всичко си заслужихме, всичко стана така както мечтаехме. За мъртва любов, за кървави образи. Ако ми покажеш, че трябва да се надявам, мога да устоя на всички нетърпеливи рани, които си нанасям.

 

Локум съм яла Мечо!

 

\Т/

Е ми, да! Яла съм и съм разтягала много локуми! Това локумче е за теб.
А ако ме дразниш ще те замерям с по едно за всяка твоя тъпотия!

СТЕРИЛНА ПРИКАЗКА

Кралицата на попа направила албум с класически парчета. Много си го харесвала, слушала го час по час и почти вярвала, че е неин.
Браво, страхотно, с теб сме във всяка приумица! – подкрепяли я морално феновете, но само колекционерите го сваляли.
И кралицата била мрачна. По някое време и просветнало, че всичко е от любов, отсвирила диригента, отворила широко прозореца и изсипала върху феновете целия си рециклиран боклук.
Тенкю, лейди, за сливите! – звучало от всички страни и кралицата сияела.
Но дошла вечерта, станало студено, хората се прибрали по къщите си, тя затворила прозореца и се озовала сама в балната зала. Една бална зала не е добре да е празна, при кралицата се отключила прахова алергия от спомени и тя започнала да плаче, да киха, да кашля и така сто лета, но без да умира. Навярно е имало слънчеви сутрини оттогава, но не разбрала, тъй като била заета с усмиряването на душевните си и физически терзания по липсващия боклук. Навярно и феновете й са отслабили малко моралната подкрепа, не ги чувала през затворения прозорец и още по-извънмерно се натъжавала. Възпитана в най-добрите традиции на чиклита, където измислиците не са на почит, появата на принц, целувка и спасение отвън не се предвиждали.
Та, стояла си кралицата в балната зала, подритвала спомените си, жонглирала с тях дори, подреждала ги в безброй конфигурации и не усещала как минава времето. Обаче, макар и кралица и тя била жена и я споходила критическа възраст. Кралски , разбира се, и по всички правила на бон тона. Един ден и доскучало от мръсни приказки, погледнала над очилата си миналото и му казала, че не съществува, а то се паникьосало и се хвърлило от балкона. Кралицата лъснала залата до огледало, видяла образите си така прекрасни и се усмихнала . Ето така :)))

 

\Х/

Верно си досадна. Истинска кралица!

 

\Т/

Е ми може и да съм досадна, но моето поне има начало и край. А твоето са едни нацвъкани думи без никаква организация! Поток на съзнанието. Да бе! То трябва да имаш и съзнание, а в наличието му при теб вече се съмнявам!

 

\Х/

Ако ми кажеш да спра да страдам, ще се оженя в черно и ще се усмихвам само за теб.

Ако ме сънуваш ще ти предложа да не чувстваме студа извън тази врата.

– Чудесно Лара
– Как си
– Къде си, не те виждам
– ……….и да те разочаровам
– Не смей да ми говориш
– Едни хора ще дойдат да го вземат
– Ако откриеш кутията трябва да я приемеш
– Каза, че няма да се връща с другите
– Залегнете, залегнете
– С това какво се прави
– Замина сам за Бразилия
– Никога няма да намериш любовта
– Не, не вярвам! Само глупости говориш
– Глупости ли? – ъгълчето на устните му се повдигна леко. – Намираш се в Тексас, скъпа. Тук го наричаме с добрата стара дума.

Скъпа, Клара, мисля че спрях да чувствам.

 

\Т/

Откачалка!

 

\Х/

Това е като моето самочувствие с бадем. Имам свое желание да сготвя с чувства, за да видя дали съм добра готвачка. Старая се да съм добре, да се чувствам жива. Старая се. Старая се.
– Продуктите изчезват.
– Представяте ли си Чегевара на диета?
– Никой няма да сритва ничий задник!
– Никой да не мърда!
– Искам само секс, да знаеш че толкова много ми липсваш, че в този миг очите ми се наливат със сълзи.

Мислех, че не ни е писано, но исках да си създам своя романтична приказка.

 

\Т/

Давай! Създавай!

 

\Х/

Имам бели коси, бели ръце и смачкано сърце. – чувам как отеква твоята защита. – От сърце, сърце, сърце, сърдечно благодаря, сърдечно сърдечен край.
Усещах се силна, усещах че губя нещата от раменете си. В любовта няма съсредоточаване, тя просто тече измежду пръстите ни. Разгневяваме се, не се разбираме и очакваме да се разделим. Както трябва, както е във външния свят.
Отделно от мен, откъснато от импровизацията. Заспиване и бягане, нежелание, неотстъпване и нищо. И е празно, и е топло, и е тъмно и е непрекъснато. Тефтерите….

 

тотуйриране, оп, грешка. Няма да я поправям, защото тази грешка е внезапна и това съм аз. Не се поправям, не се давам, не се разхождам, не рисувам, не гледам часовника, не работя, не мисля.
Търся синхрон в Него в навсякъде. Шепот и пак

„Отвънка е“ обвинение обратно на твоето лице. Обратно на всяка стихосбирка изчетена правилно. Пример на обърнатата кукла. Смърт докато шофираш, смърт през щорите на мрънкането, защо слънцето така ми свети, да го еба! Куклата не се съди, тя е статичност в празното пространство, просто тя не се вълнува и не внимава за своите чувства. Тя приема намесата, защото я няма там където е нужна.

Кукла.

Но момичето не е живо. Играя с нея и общувам с нея, не виждам без нея. Живот с всички, които са проблемни за мен, както се пееше в една песен, „в главата ми има ако“. Моментът е отхвърлен в образи, моментът се губи в изнемощели присъстия. Моментът е психически недобър.

Пиша си просто ей така, пиша си в хармония със света, пиша си за теб и въобще ме няма. Никой не пише, просто това са мисли за стила ти на поведение. Доста стилно! И тъпо.

 

\Т/

Добре. Извинявай! Не е нужно да има логика, за да общуват хората. Литературата е само заместител на общуването, така че и в нея не е задължително текстовете да имат връзка.

Много ми е мъчно, че вече не рисуваш с цветните боички. Страхотно ти се получават рисунките с текст! Сигурно аз с моите логики те секнах. Пиши си каквото искаш, аз ще го слагам тук.

 

 

\Х/

А къде е гаргата или листото от мраморно дърво?

 

\Т/

Ей, сега. Ето го:

ИТАКА

Беше ден като ден, най-обикновен. Е, не съвсем обикновен, защото беше в отпуска, която скоро щеше да свърши. Този факт я съпътсваше като ореол мъченица и самосъжалението й се стичаше по екрана на компютъра право в очите. Плачеше на почивки. За всичко. Причини имаше много, и стари, и нови и всеки ден беше подходящ. Доказателства за собствената си незначителност можеше да види навсякъде, и от монитора, и от живота, докато е на работа или e в отпуск.
Нямаше приятели. О, не ме разбирайте погрешно, имаше много и всякакви приятели, които й помагаха, говореха си по телефона, ходеха си на гости, пиеха си ракията и пр., имаше дори семейство, но тя не ги чувстваше близки. Не можеше да разговаря с тях съкровено. А и те не се интересуваха от такъв тип отношения. В днешно време никой няма време за друг мир освен за своя собствен и тя го разбираше прекрасно, тъй като и при нея беше същото. Чуждите съдби се плъзгаха по екрана или покрай ушите й и рядко оставяха следа. Затова плачеше. За несъстоялото се съкровение, за близостта, за безсмислието на живота при тези липси, но най-вече за думите си. Не можеше да се види ако не ги изрече или напише. Без огледалото на чуждото мнение не съществуваше. Осъзнаваше, че това е смахното, че съществуването й така или иначе е факт, но нямаше никакъв образ сама за себе си. Оттам идваха и мъките й – не харесваше отраженията си, неизбежния резултат от общуването. Не че понякога нямаше и хубави, от любящи възхитени очи, но бяха малко, твърде малко и все по-малко. На моменти благоразумието надделяваше и тя се скриваше в себе си, но после пак й се приискваше да съществува и се връщаше с някоя приятелска раздумка на чашка или с постинг в интернет. Нищо необичайно. Знаеше, че егото си отива едва със смъртта и го приемаше както и живота, като даденост. Като нещо, което понякога я радва, по-често я натъжава, но общо взето е нещо за изтърпяване. И го търпеше. Хрумваше й, че може би си пропилява живота, но не можеше да измисли какво да направи, за да го промени. По-точно не вярваше, че може да го промени. Нали всичко е в главата, а нейната липсваше? Ужасяваше я мисълта, че някое от отраженията, които й показваха, може да е нейното единствено и истинско, така обикновено, както тези които виждаше у другите. Както всеки максималист вярваше, че да се живее съвсем без нещо е по-добре, отколкото да се живее само с малка част от него и си чакаше наказанията, както причината чака следствието, убедена в тяхната неизбежност и категоричност. Защото доброто винаги побеждава злото, таланта – бездарието, а посредствеността е бич божи.
Така и днес, след поредното отхвърляне на поредната й стихосбирка, седна да пише разказ, в който нищо нямаше да се случи, разказ без история. От онези най-омразните, които винаги отбягваше да чете. Щеше да го изпрати в редакцията, щяха да го отхвърлят, после щеше да прочете разказа на победителя, който наистина е разказ и наистина е интересен и щеше да си получи заслужената порция унижение и сълзи. Първите опити по правило са неуспешни, така че развоя на събитията щеше да следва само естествения си ход.
Имаше време, когато смяташе, че неуспехите имат дъно и стигайки го терзанията приключват, решават се веднъж завинаги и повече нищо от ставащото наоколо не би могло да я засегне. Дъното й се струваше най-логичната точка на равновесие и не се страхуваше очаквайки го. Наскоро беше осъзнала, че то е и последна точка и надали щеше да има възможност да му се наслаждава повече от миг, така че беше спряла да бърза. Не се стремеше нищо да направлява, остави се на теченията на сълзите и водовъртежите на дните. Наказания имаше в изобилие, бяха някъде там и я очакваха, само трябваше да ги напише. Или пък да няма време да ги напише.

Това щеше да е финалът. Натисна Save и се върна към началото на текста. Зачака. Първо само го почувства. Страхът! Приближаваше, наближаваше, всеки косъм по тялото й се изопна в безмълвен вик. И най-после го видя! Той се вряза в нея и болката плисна! Образът, акулата, окървавените зъби, разхвърляните й части!

Г

Р          А

Ф      О

М               А

Н!

Яркочервената истина трепна величествено за миг и бавно пое надолу.
Една мечта към своята Итака.

 

\Х/

Браво! Страхотно! Ето че и ти започна да говориш без връзка!

– Исках котка, а се грижих за куче, което изяде вечерята ми.
Сутринта е по-мъдра от вечерта. А защо тогава сутрините са ми най-войнствените, най-трагичните?

Писаното слово е:
А) отпускащо
Б) задължаващо
В) нещо с което цапаш душата си

Просто е: но какво става с вас, нали ви предупредих? Мразя кучета, особено тези които не са с точния цвят. Предпочитам котки, защото те ми препречват пътя.

 

\Т/

Защо не нарисуваш проклетата муха?

 

\Х/

Тя не е една, те са много.

 

Това коя сестра е

 

\Т/

А, да, вярно! Ти си жертва и проблемно дете и те хапе мухата, даже не една. Представи си и други сме били така, въпреки че сега не ни личи много.

Твоите мухи обаче ме подсещат за моите мухи, така че и аз ще цвъкам. Уви, само спомени, не ми върви писането напоследък. Но и тези текстове си ги обличам, нищо че не са съвсем за свят и не съм ги публикувала.

 

Чувам! Главата ми се пълни със звуци! Това какво беше? Ще си спомня…Не е нещо страшно, обаче. Ха-ха-ха и нещо ме гъделичка! И мирише. Ами да! Колко съм глупава! Слънцето грее, птичките пеят, а аз съм се излегнала на полянка със здравец. Я да си сложа един зад ухото. Леле, леле, каква хубавица! И сега какво? Че е хубава полянката хубава е, и аз съм хубава, и птичките добре чуроликат, слънце има и въобще всичко е наред, но……я да сменя станцията. – Оооо-оранжево небето, оранжево морето, оранжевите хора оранжево не спят, а ходят на купони по къси панталони и докато не съмне ближат сладолед. С мед. – Ето! И по радиото го казват! В сладоледа е истината! Че каквато съм засмяна и с китка росна за премяна, кат` ме видят у селОто, ще ме включат на хорото, ще затропкам, ще запея, всичко живо ще разсмея и накрая за адет ще ми купят сладолед. Пък после пак ще си полегна на полянката, че то иначе много изморително. Мда. И ще ви разкажа приказка, нищо че не съм я измислила.
Бръм-бръм-бръмммммм……Ехоооо, чувате ли ме?
Имало едно време един чичко, който вместо мисли имал бръмбари в главата. Шарени, мъжки, женски, рогати, космати, всякакви. Щъкали непред-назад и много го дразнели, мира нямал. Отишъл на доктор, казвал -разказвал какъв му е проблема, но на доктора така и не му станало ясно. В чудо се видял нашият човек и взел да ги русува, щот’ друго си е като се онагледи. Да, ама не! Докторът хич и не го заинтересували бръмбарите, шареното гледал и току бръмчал: Бррраво! Бррраво! Сложил си рисунките в кабинета и когато го заболявала главата от маршируването на неговите си бръмбари ги поглеждал и започвал да си бръмчи ей така: бръм-бръм-бръъъъм аз пчеличка съм или бръм-бръм-бръм шарено е вън или каквато и да е там бръмчилка.Ти остави това, ами на неговите бръмбари взели че харесали бръмчилките и нарочно силно набивали крак, та доктора да избръмчи и тогава хоп! полекичка сменяли ритъма, едно тропне тук, едно тропне там, че по-силно, че по-слабо, че бързо ,че бавно, абе с две думи започвали да се надсвирват яко. И така ден след ден. Толкова задобряли, че доктора вече едва смогвал да им измисля достойни за съпровод бръмчилки. Картината на стената дори и не поглеждал. Обадил се на оня, нашия чичко, и най-после му назначил лечение – по 8 часа работа в офис дневно. Така че, мили деца, всекиму според бръмбарите. Бръмчете здраво, а избръмчалите да ходят на работа.
Брррр!

\Х/

Брррр! Аз пък привършвам стихосбитката ти „Толкоз“.

 

\Т/

Аз пък набирам твойте текстове, до половината съм.

Тръгвам за морето. Спирам сега, ти продължи нататък ако искаш, а аз като се върна ще видя.

 

\Х/

В мен

През прозореца въждам смъртта и още повече се плаша от хората, но сред тях обичам един Човек. Човек, който ме спаси. Има стъклен поглед и къдрава коса, която ръси към мен с всеки негов смях. Обичам го, но си стоя още откъм прозореца във фургона и гледам смъртта на другите.

 

\Т/

Разкажи ми още за човека, когото обичаш.

 

\Х/

Онзи човек е овчар. Онзи ме спаси, аз съм му станах жена. Нещо повече, станах една от него, не на половина, а цялата. Но първо се изкъпах във водите на пророчеството, за да остане само смехът ми.
За да съм себе си.
Спаси ме той в прегръдките си. Стисна ме с целувка и прошепна ела с мен в реката… Смей се.

 

\Т/

Но ти рядко се смееш, защо?

 

\Х/

Защото онзи, другия айдук ми открадна смешното. И трябваше да се въздържам. За него това беше лигавщина. Казваше го особенно гнусно, за да ми стане гадно и да се сгуша в плач. А той да пуши и да ме оставя сама.

 

\Т/

Кой другия, бащата на детето ти ли?

 

\Х/

Не, не. Той не създаде нищо онзи предишния. Но и бащата на детето ми ми открадна разума и ме съсипа. После дойде овчаря и магията блесна.

 

Отговорът е че не знам. Отговорът е, че не те разбирам. Удар след удар! Това си ти. Приспах се. Не искам да знам, да те чувам и да те виждам. Пея, защото знам, че ще ми мине. Просто, е това е!

 

\Т/

Преписвам те, за да мога да те разбера. Ръкописният текст ми е като ребус, това ли си написала на рисунката?

 

\Х/

Жалба

Искам да споделя за един проблем, който отдавна съществува със семейство Вълкови. И без….мотно ежедневно те пускат кучето си, (което е много агресивно), към мен и дъщеря ми, за да ни лае, а също така се спуска срещу нас. Според мен, когато кучето е толкова настървено, би трябвало да бъде с намордник, но семейство Вълкови не вземат тези безопасни мерки. Доколкото знам, бабата която е майка на Мариана Вълкова кучето я е захапало по ръката, която до ден днешен е подута видимо. От Дафина Вълкова (бабата) знам, че кучето не е имунизирано с никакви ваксини и поради тази причина и се опасявам, че някой от нас ще пострада също, но поради липсата на имунизации и резултатите ще са необратими. Аз също отглеждам куче, но винаги се съобразявам както с неговите нужди, така и с нуждите на моите съседи. Това не се забелязва в отношението на семейство Вълкови към кучето им.

 

\Т/

Мда, като пееш, Пенке ле, кой ли те слуша. Разбрала, неразбрала, това е положението – давай нататък.

\Х/

Добре, мило!

 

Ама да е с теб! Защо все се изразяваш така…….с някой друг ли ще отидеш?

 

Този овчар ми подари свободата разказа ми как да обичам оганя и ми забрани да се страхувам защото ако се опаря той ще целуне болката и ще ме приспи до него, за да забравя.
Пред нас е реката но ние се смеем над нея. Там са жертвените сърца на другите.

 

\Т/

А защо жертвени са сърцата?

 

\Х/

Жертвени сърца защото всеки от нас оставяше преди по едно от своите сърца в жертва на любовта.

 

\Т/

Трябвало е нещо да се жертва? Аз жертва го разбирам като от нещо да се откажеш?

 

\Х/

За предишните любови съм се отказвала. Затова с този овчар. Като гледаме реката ние сме хванати ръка за ръка и наблюдаваме захвърлените си сърца. Но сега ние с него сме заедно, но нашата жертва преди наблюдаваме.

 

\Т/

Щастлива ли си?

 

\Х/

Сега да. ❤️❤️❤️ той ме спаси и ми върна гръмкия смях.

Заслужих си го. Заслужих да съм на дъното на морето като русалка и да реша косите си с вилица вместо с касапски нож. Гледам отдолу нагоре, звездите се отразяват в локвите надежда и утеха които аз издишам. Все едно главата ми е откъсната от тялото или е по-голяма от него и виждам себе си в огледалото на нечии обятия. Виждам смеха си да се разтваря като от кутия и да плава към мен заедно със самотата на морето. Заедно с огромния плаж, в който ние придобихме друга форма.
Дай ми нож да ям и седни до мен, за да положа тъжната си глава до твоето сърце.
…обаче морските хора нямат душа…скъпи мой.

 

\Т/

тази вечер моето
прекрасно сто килограмово тяло
беше разходено, нахранено
и обичано от мен.
нейде
дебелашките шеги на дебелаците
бавно потъваха в мъртво море
бялото на бялото искреше в чашата ми
а катедралите гледаха цървулите с любов

 

П.П. Това не е старо, е сега го написах. Пак е любовно, за една по-друга любов. Старост-нерадост, какво да се прави. Преди всичко си измислях, сега нищо не ми се измисля. Само истински неща искам, но на нищо не вярвам.

 

\Х/

Страхотно!

Ето и моите любовни истории с турския овчар. Моята любов.

Това е той, само красив аромат и величествен образ. Живот, подай ръка на мен, смъртната, невразчаната.
Сама продължавам към него в мислите си, сама го докосвам, когато е до мен, иначе нито дума не изричам.
Не, не, не, ще се смея, защото не ми провървя като съм себе си.
Казваха ми малоумна, недоносена, страхлива, детенце………и ще се сменя.
Сега съм една от….ориента, една цветна и дива. Сега съм една коза с червена козина и замечтан поглед. Сега съм съпруга на онзи със пъстрия поглед и къдравите коси. Играя си с тях, играя си с усмивката му, а той ми разказва турски приказки преди да заспя. Аз съм една червеникава жена със странно подстригана коса и луд поглед.

С малките си крака те ме гъделичкат, пазят ме будна и много преданна. Те летят около мен и казват: „в каква мизерия живееш, и тези мухи“. По-добре мизерия и мухи, отколкото с Вас, Скорпионите, давещи ме в самота.
Борислав каза, че съм пакистанка „с тези шалове“. С тези шалове си красива пакистанка, която не се задържа на едно място. Все е там, във вихъра и „по-наблизо“, по-накратко, но все е на път, все е с Борислав, все е със сърцето му което също пътува към Пакистанката му. Радва и се, владее нейния смях, така че да става по-силен, по-мощен, да се чува, да добие такава форма, каквато Пакистанката мечтаеше. Живот за любов. Целувка за още повече живот, заедно Циганина и Пакистанката.

 

Турска приказка надминаваща Шехерезада. Нощите им са повече от нейните.
Обичайте се!!!………..ей, обичайте се.

 

\Т/

Така е, любов да има, другото е вятър! ❤️

Сега ще ти покажа нещо мое любимо и любовно от зората на нета. Малко е длъжко, но карай. Не съм успяла досега да му намеря място, значи за тук е.

„Форумни идилии“  съм го кръстила. Запазила съм си го за спомен. Липсват ми невинните нетски времена. Тогава си пишехме по форумите без да можем да поправяме, на прима виста и за каквото се сетиш, мислехме се за анонимни. Вреше и кипеше, всичко беше като наистина, поне за мен. Дращех от сутрин до вечер, вживявах се, въобразявах си. Това беше първата ми поява и лит-свалка. После, разбира се, се изпокарах с всички, баннаха ме завинаги и отидох на друго място. Но това после. В началото беше хубаво. Майсторът и Таня :)))

Т.

В любовта като овца
кротко след пастир вървя
той ме стриже и дои
и в кошара ме държи
даже купи ми звънче
хубав е живота
бе-е-е-е.

 

Р.

Танче, бре момиче,
колко си годишна?
Стиховете млади та игриви,
мислите узрели, костеливи.
Езикът остър, сърцето нежно –
откъде идваш, накъде поглеждаш.
Ще ли отговориш, ил ще се затрия!
(започнах вече – подписа си трия)

 

Т.

Момко анонимен,
толкова е мило
твойто любопитство
в стихче избуило!

Рано е обаче
булото да вдигна
и при първа среща
с теб да съм интимна.

По добре кажи ми
име и адрес
и ще те целуна
с устни кат петмез.

Ако ти хареса
ще повторим пак
а за по-нататък…..
нека падне мрак.

 

Р.

Ша са дам,ша го дам
(адреса)
но от МММитов ма а страх
и от разни там „млади“ поетеси.
МММитов мож да ме открие,
пък и дам` набие.
А от поетесите –
сещаш се сама,
вече острят своите пера
(и на Амура точната стрела)
и ще м` засипят с 1000 писма!

1000 да се чете „илядо“ (Бел.Автора)

Ууууууууух! – тук решително въздъхвам,
енергично си разкопчавам….(де,де,де…..ама не!)
ризата и оголвам окосмените си мъжки…..(е стига де!)
гърди и натам (ала МММитов) изчервено продължавам:

Но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и хайде ето
вземи ми сърцето:
ilovetania2001@yahoo.com

Т.

ilovetania@yahoo.com
пробуди в мене Вихрогон
и сега към теб летя
яхнала страстта.

Моят буен кон-хормон
скъса брачната юзда
стъпка разума в калта
и прегази верността.

Аз не мога да го спра!
Бягай! Ще те връхлетя!

Р.

Танче бре!
Що направи бре?!
Tвoят буен кон-хормон
скъсал брачната юзда
верно стъпкал разума в калта,
но нагази във …. лука!!!!!!!! (кромид имам предвид)
Я бърже ти се спри,
Вихрогонa си вържи,
и следите заличи !
Че не на мене връхлетя
и стана тя каквато стана тя!
И aз не мога да го спра!
ОООх как похабила си ти страстта …

(Верно любовта е сляпа щом това число(2001)
не си видяла и другиму си се отдала.
Но щом е от любов към мене –
бъди благословена и простена!

 

Т.

Сгазих лука и сега
на очите ми смъди…

В тенджерата гостба ври
и от горестни сълзи
май се пресоли.

Все така се получава –
правя не каквото трабва.
Вместо Майстора да гоня
плача до котлона.

Ах, защо от любовта
пак ми загорча?

Всеки мъж те благославя
щом за него си жарава
и може вкусно чеверме
върху теб да изпече.

Но дали, когато пепелта
покрие моята коса
сух комат и лук
ще те връщат тук?

Р.

хазяйке, що се тъй уплаши
и назад към Ямбола запраши?
Хайде напиши ми,
пощальона чака….

Ех, този Ямбол 🙂
Градът на Диана, богинята на лова…
Как смело ловува това момиче.
На лов за Майстори… „Майсторът и Таня“…

 

Т.

Не вярвам като Маргарита
в силата на любовта
и едва ли ще успея
някой Майстор да спася,
но да готвя вкусно мога
и надявам се с чорба
гладен калфа да примамя
във капана на страстта

 

 

\Х/

Чудя се как да се измъкна от тази отрова, която разяжда вените ми. Чудя се защо не затворя говора си и не мълвя с очи. Само те са достатъчни да достигнат до хорската същност. Те убиват най-жестоко, защото в дълбините им се чете отлежал опит, който е като животно което може само и единствено да разкъсва, да чака, пак да яде отвътре навън. И това животно би могла да си ти. То е съчетание от браковете и обещанията на другите, то се е подхранило от подигравките и е заседнало като сила в погледа, в мисълта и действието. Чудовището ти е мъдро, но знае кога да разкъса тялото на парчета. Така само за назидание, а душата се крие, тя вече не живее.

Назидание
И все пак русалката умря, никой не я спаси, потъна само с краката си. Всички принцеси загинаха, защото дойдоха принцовете от съвремието. Пепеляшка умря в крачка, както си работеше. Снежанка се задави. Мъжете откраднаха лодката на Ной и не отидоха никъде, никъде, никъде. Това е, те станаха педали….

 

\Т/

Не знам, все ми е тая и за мъжете и за жените. Виждам миналото като чужда история.

 

\Х/

Какво да кажем за онази Пакистанка която беше все на път?

Добра новина:
Тя се ожени и бе спасена от Циганин с гореща кръв и поглед толкова пъстър че приличаше на планински пейзаж.

Happy end

 

\Т/

Да, Happy end и да живее Дисниленд! Пускам още един плесенясал локум и можеш слагаш точката.

 

Дон Хипон и Дулсинея

 

Дулсинея

Липсваш ми…
Изплъзва се от устните
признание треперещо и уязвимо
и става зримо
напук на всичките съмнения,
и страхове, и притеснения.
Увисва между нас
и миг преди да се разбие
сърцето ми от съжаление
устните ти го подемат
топло, нежно…
Поруменявам от смущение…
Каква детинщина!
Признание, вълнение?!
Шегувам се, отричам,
но очите ми крещят: – Обичам!
Капитулацията е пълна.
В ръцете ти се свличам…
Вече знаеш…
Липсваш ми, защото те обичам.

 

Дон Хипон

Много бързах да не закъснея
за признанието,което все очаквах…
Животът забележка е,че няма да успея.
Сега съм тук,стоварил теготата
на миналите празни дни до теб на пода.
А погледът ти вперен в мен е ешафода,
който-само миг-дали ще изсвисти?!
И мигове,които все сънувах
дали на твойте устни ще изплуват?
Седя обречен,а сълзите ми чертаят
линии,в които би могла да разгадаеш
нашата обреченост един на друг.А дните
нека да препускат със тропот на копита!
И нека заедно размахаме камшика!
Това,което мислиш,на глас ще го извикам.

 

Дулсинея

Шшттт!Не викай!Ще ни чуят!
Наострени са хорските уши
за последни новини
от любовната ни драма.

За безопастност по-голяма
да се правим,че я няма!
Знаеш,мили,как боли
от сплетните им,нали?

Тайнството е между двама,
затова ми прошепни
тихичко, без глас почти
колко ме обичаш ти

 

Дон Хипон

Това,което би се чуло
зад ъгъла на нашето начало
закрито е със синьо було.
Дали със тебе сме успяли
един във друг покоя да открием?
Дали усмихвали сме се до бяло,
когато аз и ти били сме“ние“…
Химерата за „нас“ не е умряла.
Тя още ходи и досажда
по устните на всичките зяпачи,
напуква ги и мъчи като жажда.
И искаш ти да бъдеме играчи
във тяхната пиеса-не,не мога!
И вярвай ми-когато се разплача
разпалил бих по-силно всеки огън.

 

Дулсинея

Защо ще плачеш?Не разбирам?!
Ако е само да докажеш,
че от душата ти любов извира –
спести си го.Това ме депресира!

По-добре се усмихни,
целувай ме и ме люби.
Във покоя след страстта
и без сълзи ще разбера
има ли я любовта.

Но не сме си у дома,
а на площада сред тълпа!

Публиката трябва да се уважава
и редовно да се забавлява.
Да направим клоунада!
Моля те,изпей ми серенада

 

Дон Хипон

Добре.Елате всички по-наблизо!
Представям ви я -мойта Дулсинея,
собственик на втората ми риза.
Запушете си ушите,че ще пея!
Искахте да гледате,но чуйте първо
кратката история на наште чувства:
Джон Атанасов се мъчил,мъчил
(владеел го той това изкуство)
и една Еврична сутрин най-сетне
патентовал човека странен уред:
оттука припуши,оттам присветне-
прадядото на нашия компютър.
И гледали го всички като треснати-
егати мистерията си викали
замислени,възторжено-отплеснати.
Напред изобретателя изтикали
и наредили му :с дълбок поклон
да изкаже свойте уважения
в големия магнитен микрофон
към тяхното логично отношение.
И Джон пристъпил плах напред,
прокашлял се ,пък почнал тази песен:
„Днес роди се Интернет.
Честито,Танче!Той Хипо ти донесе.“

 

Дулсинея

Я?! Какво е туй небе?!
Синее се и ме зове!
Истинско ли е, или не е?
…Харесва ми!Ще проверя!

…Влизам само на шега
и после – пак в реалността.
…В пощата ми има писъмце
от някакво момче…
И снимка!Даже две!…
Леле,колко е красив!
И любезен, и учтив…
Ще му пиша, ей така
само на шега….:

 

Вятърът зад океана
днес донесе писъмце
и сърцето ми подсказа –
туй е твоето момче.

Нищо,че мъгла от тайни
скрива милото лице,
слънчев лъч се е прокраднал
и гали мойте рамене.

Устните ми неусетно
се разтварят във усмивка
и целувката далечна
вече е реално близка.

 

Дон Хипон

Снимка ли?Това е интересно.
(А си мислех,че да бъда изненадан не е лесно).
Значи,скъпа моя,с тази снимка
ставаме от двамка-тримка.
Ех,отново старата история-
вечно да съм в ролята на втория!

 

Дулсинея

Скъпи мой,недей ревнува!
Другият е само снимка!
Ти си истински,а не картинка!

Втори си,но в пощенска кутия.
В сърцето ми си първи,мили…

 

Дон Хипон

Само снимка,само снимка
ама леля ми Драгинка
забавлявала се уж така с един портрет-
и ето го корема и напред.
Всред взривове от руж и резеда
тя казала фаталното си „да“
и позволила на художник-философа
да я вмести във любовната си строфа.
И двамата така във стойка“бобър“
рисували картини във цинобър.
По дяволите всичките художници!-
когато са разгонени
приличат на триножници.

Решила тя тогава да се снима,
но както си е тъй неустоима…
По дяволите всички фотографи-
заминаха си чистите чаршафи!

 

Дулсинея

Мой скъпи Дон Хипон,
леля ти Драгинка
е някаква си стринка,
а аз съм Дулсинея –
нямам общо с нея!

Художниците,знаеш,
от малка са ми слабост,
в алените чувства
впускам се със радост.

Душите им крилати
искам да изуча,
нравите им долни
да променя –
не се й мъча!

Със снимки и картини,
стихове и песни,
щом влюбят се обсипват
любимия си лесно,
но истински обичат
не мъжът-жената,
а само Красотата.

За да творят
им трябва свобода –
тя е техните крила,
но и гнездо,
в което да ги чака
някой търпеливо в мрака.

Аз да чакам не умея,
нищо,че съм Дулсинея!
Обичам ги,но с тях
не мога да живея!

 

Дон Хипон

Сега като си правя равносметката-
добре,че се усетих,та захвърлих четката.
Макар че нямаше май недоволни-
известен бях във гилдията със“нрави долни“.
А красотата винаги съм тачил
и даже по корем след нея бях се влачил,
но вече хвърлих палитрата в боклука.
Сега седя самотен и изкукал
и чудя се какво оттук-нататък:
Самият аз бях отпечатък
на всяка Красота,пренесена в платното.
Е,вярно,може да не съм бил Джото
но туй,в което с него ще се съпоставя
бе чувството,че литвам над гнездото…
От там ме гледаше безпомощен живота
с молба да се завърна при него
като равен.

 

Дулсинея

Че за боклука си без четка
показа тази равносметка!
Тъжносмешно,но е факт.
Желанието да отлитнеш от гнездото
е пирони във леглото
и покоят е химера
с четката, или без нея.
Решение проблема няма –
в твореца винаги живеят двама.
Единият след Дулсинеите хвърчи,
а по земята другия върви.
Най-добре се примири,
Джото мой (или почти;-)
Твойте небеса ми покажи!
Говори ми,говори…

 

Дон Хипон

Да ти говоря? Хм-нищо не се сещам,освeн тъжната история на катерицата Дешка, свалена с прашка от един белгийски кипарис по погрешка.
Този ден започнал необичайно чевръсто; още от сутринта настойчивите почуквания на кълвача Жмръц извадили из равновесие катерицата Дешка и тя му закрещяла да ходи да пасе из широколистния пояс, там имало и от червей мляко. Амаха, простак тънкоклюн, като си снасяме яйцата из чужди гнезда и си нямаме собствено семейно хралупче дай сега да тормозим сънят на нормалните. Аз не съм кукувица ма, гъско смотана – не останал длъжен Жмръц и се жмръцнал към южния край на гората. След това някакви дървосекачи дошли току под дървото на Дешка и на нея и окапала опашката от ужас, но се оказало, че те дошли да изнасилят на спокойствие горският.Слънцето най-сетне благоволило да разпръсне своята благодат и когато сутрешната мъгла се изнизала, катерицата решила да посети прехваленият белгийски кипарис в местността Цунгел(посадил го белгииският посланик по случай стогодишнината от изобретяването на саксофона). По пътя към него срещнала глигана Мечо, който много държал да и разкаже мръсен виц. Аман от твоите простотии бе, Мечо, помислила си Дешка, която още сънувала вицът му за секса между Осман паша и
черешовото топче.Този път обаче историята излязла по безобидна-откъслечни спомени за секс оргия с камшици плющели из съзнанието и, когато тя пристигнала в местността Цунгел. Кипарисът поразявал със своята грациозност. Откроявал се между другите дървета направо казано и тя се възметнала на клоните му. Докато се наслаждавала на пейзажа (освен с всичко друго белгийските кипариси предлагат и по-красива гледка от българските-това всеки ще ви го каже) усетила силен удар в главата -горският, афектиран от преживяното сутринта обикалял и целел с прашка всичко, което му заприличало на човек, качен на клон.Обаче понеже защото ужасът и срамът засегнали сравнително-анализационният център на мозъка му, всяко нещо наоколо му се привиждало като дървосекач
с трион Хускварна. И така Дешка паднала по глава и от този ден полудяла.Тогава я прекръстили на Скрубъл,защото тя много обичала това филмче.

 

Дулсинея

О,мили мой,къде е обещания простор?!
Надявах се да ми покажеш небеса,
а ти във лабиринти ме завря!
Загубих нишката на мисълта
и сега объркана стоя
в недоумение….
А може би е туй знамение,
че нямаш вече вдъхновение?
Ако е така –
най-добре да си вървя.
Не съм аз твойта Дулсинея
щом при кратката ни среща
душата ти не пее,
а в размисли линее.
„Прощавай!“,“Извинявай!“ –
излишно е да си разменяме.
Да кажем просто: „Чао!
Стана недоразумение!“
Желая ти да срещнеш
свойто вдъхновение!

 

Дулсинея

Дон Хипон обиди се и млъкна.
Без развръзка драматична
приключи таз любов епична
на художника без четка
и набедената за муза тетка.

 

Дон Хипон

„Епична“ ми се стори че прочетох
по адрес на „забавлението за тълпата“.
Блазе на всичките присъстващи
направо са ни гледали в душата.
И нежна струна им е пяла,
и плували са в нашите простори,
със нас е ставала и с нас е спала,
понякога била ни е дубльора.
А аз сега съм май неблагодарен,
че вместо да ти пея канцонети
изпълних ти желанието жарко-
да пишеме куплетите за трети?!

 

Дулсинея

Мили мой, не искам канцонети!
Прегърни ме нежно –
любовта в очите ни ще свети

 

Завеса!

P.S. Драги зрители, благодаря от името на актьорите в тази банална и сантиментална пиеса, за търпението да дочакате края й. Не се надявахме че представлението ще има такава посещаемост (449 човека) и молим да ни извините за слабата актьорска игра. Направихме каквото можахме. Останете си със здраве!
Любителска театрална трупа „Сапунени мехурчета“

ПУК!

 

\Х/

Приличаше на планински пейзаж.

 

Мразех ученическите си години, дори придружавана от майка си аз се страхувах от цялостната картинка.
Неподчинението тръгна от неприемането. Всички пушеха с наслада, а аз започнах да пуша за да ….бъда …..с тях. Но отговорът беше не, той и досега е не. Затова пък се затворих в библиотеката и там имаше нещо, което си беше тръгнало в извънредното и смешно желание да се назова или облицовам.

По-важно е сега. Сега скъсах веригата и започнах да обичам спасителите без да пуша.

 

\Т/

Хахаха, ето този финал за снобите би бил истински хепиенд! Но не и за мен.

Пуша и пиша е една и съща дума. Едно У е разликата, ама в това У е всичкото. Удоволствието да пишеш не е същото като удоволствието да четеш. Просто мисля, че да не си велик не е престъпление. Творчеството е инстинкт. По-скоро престъпление е да се втълпява на хората, че трябва да го потискат. И мухите, и пеперудите, и орлите, и свините имат право на живот. Онова, което си е тръгнало от библиотеката, екстазът от четенето, юношеският екстаз от четенето може и никога да не се върне. Даже съм сигурна че няма да се върне, дори и да откажеш писането.

Колкото до пушенето и неприемането, за мен и двете са факт. Свиквай! Или пък не свиквай и се отказвай. Зависи от степента на удоволствие, което получаваш, а не от резултата. И това е границата. Аз следвам Удоволствието не защото трябва, а защото искам.

АКО ИСКАШ

нарисувай ми муха
нарисувай ми муха
нарисувай ми муха
нарисувай ми муха
нарисувай ми муха
нарисувай ми муха
нарисувай ми муха
нарисувай ми муха

 

КРАЙ

лимони

***старите гъркини

старите гъркини по балконите
накацали като гарги
в черните си дрехи
неподвижни с часове
седят и мислят
седят и чакат
да отлетят

лимони

На Кристо

Тази вечер, моето прекрасно
сто килограмово тяло,
беше разходено, нахранено и обичано
от мен.
Нейде,
дебелашките шеги на дебелаците
бавно потъваха в мъртво море,
бялото на бялото искреше,
а катедралите на триумфалната арка
гледаха цървулите с любов.

Счетоводни услуги

Специалист съм по счетоводство на ЮЛНЦ.
Ако имате нужда от външна счетоводна услуга за НПО, свободна професия, фирма или бюджетно предприятие, свържете се с мен на:
тел. 0884 222 995 или t.p.nikolova@abv.bg

ТАНЯ НИКОЛОВА

Замъкът Нойшванщайн

Нова лебедова скала
Замък на баварския крал Лудвиг II
Замък на принца на Пепеляшка
Замък на Вагнер
Над алпийското Лебедово езеро
В подножието на Баварските Алпи.
На 5 км от границата с австрийската Тирол
Е краят на прочутия романтичен път
На старите немски рицарски легенди
И началото на пътя на любовта
Лебедите се сгодяват

 

Високи ледни планини

Вечеряхме с мъжа ми в луксозната ни кухня
и след вечеря излязох на огромната ни тераса
за един джин с цигара.
Здрачаваше се.
Орехът над мен кротуваше,
полюшваха се листата едва-едва
и самодоволство се разливаше по вените ми.
Тогава някакви хлапета,
квартиранти от третия етаж запяха.
Репетираха, отново и отново повтаряха
изчистваха детайли, смееха се.
Орехът замръзна.
Защо спрях да пиша?
Кой е виновен?
Липсващият читател?
Възрастта?
Спретнатият ми дом?
Порядъчният живот?
Навярно от всичко това по малко.
Обожавах да се спускам по
вертикалните си разкази
до дъното на екстаза
но вече не се вълнувам.
Отлях от джина и се прибрах.

Каменният орел

Всяка сутрин ме чакаш
Кацнал на стълбите
Когато тръгвам си пак там
Може би искаш да ми подскажеш
Че тук свършва моят път
И няма защо повече да те сънувам